Аз искам да ходя в любов
от сутрин, когато излизам,
до вечер... Живея в любов,
когато по стълбите слизам,

когато се качвам в трамвая,
когато в палтото се сгуша
и бавно си пия от чая...
В антрето, в колата, под душа...

Аз искам да ходя в любов,
когато печеля и губя...
Да мога във всеки ден нов
отново до смърт да се влюбя

и всичко да дам, без да питам
в замяна какво ще получа.
Аз искам без жал да обичам,
все тая какво ще се случи.

Всички пътища водят към Фройд.
Как без него светът ще светува?!
Днес те искам! Ще бъдеш ли мой?
Или друга сега те целува?

Или гониш, каквото ти бяга?
Ти си мит, който сам се разбива,
и трофей, който сам се предлага.
Ти си крепост, която се срива.

Ти навярно си всичко за нея,
а ме търсиш в очите ѝ плахи.
И в очите ѝ даже живея.
Тази мисъл дали не те плаши?

Всички пътища водят към Фройд.
Сутрин правел страхотна закуска.
Но защо си ми? Вече си мой.
Без да идваш, да тръгнеш те пускам.

Той живее на Дондуков,
с хубав изглед към града.
Цял живот живял е тука,
но е бродил по света.

Носи черно или сиво,
има стил на умен мъж.
Каза ми, че съм красива
и се втренчи изведнъж

във очите ми смутени...
Погледът си закова.
От очите му студени
пламна в огън вечерта.

Той ме хвана за ръката
и излязохме пред бара.
Каза ми, че съм жената,
дето може да накара

всеки мъж да се събуди
като в сбъдната мечта.
Мислите ми като луди
запрепускаха в студа.

Да си тръгна с него мога.
Той е всичко в любовта!
Но не днес! Една тревога
на жена му ще спестя.

Беше ми като ваксина,
челен удар, стряскащ звън.
Вече съм на половини,
посред юли в зимен сън.

Вече съм като след буря
с изпочупени стъкла.
Хлъзна ме да се търкуля
по наклона в пропастта.

Случи се да се събудя
от любов като в кошмар
и сама да си се чудя
на житейския шамар.

Ти внуши ми да си мисля,
че причината съм аз
свободата си да искаш,
сякаш си под моя власт.

И да мисля, че те губя,
а не ми принадлежиш.
Пуснах те! Каква заблуда –
няма да ме задържиш.

Пускам те да си отдъхнеш,
че не ми дължиш любов.
Да избягаш, да си тръгнеш
все едно не е било.

И след всичко разрушено
да нахлуе светлина...
Там в сърцето ми спасено –
морски изгрев в тишина...

Да си мислиш за мене
по света и у нас.
И през цялото време
пред очите ти – аз.

Да си палиш цигара
и след трето кафе
поизнервен да караш,
без да знаеш къде.

Всички станции в колата
да въртиш до откат.
Да ти гръмне главата
да се питаш как... Как?!

Мене искаш до лудост
и все аз съм в ума ти...
Да се молиш за чудо,
да се каеш сто пъти...

За теб всичко да бъда.
Заслужаваш сега
да съм твоя присъда,
карма, участ, съдба...

Гуру срещу гуру.
Его срещу его.
Мълнии и бури
между мен и него.

Сблъсък като сблъсък.
Тяло, ум и дух!
Всеки връх е нисък,
щом го качва друг!

Мисъл срещу мисъл.
Тяло срещу тяло.
Кой ни е орисал
да сме едно цяло?

Сблъсъкът не струва.
Ти наум сега
всъщност ме целуваш.
Хайде пръв ела...

Имаш нужда от къса каишка
и жена с дълги нокти и грим.
Да се хванеш в капана ѝ – мишка,
на която ѝ казват „любим“.

Имам нужда от въздух и синьо,
от разходки и йога, и чай.
Да премина през тази пустиня
до оазис, до другия край.

Имаш нужда от женски капризи,
от истерия, смях и сълзи.
Да си център на нейните кризи,
охлюв, който виновно пълзи.

Имам нужда от билки и вино,
от молитви, фън шуи и дзен.
Тази буря да мога да мина,
но без тя да премине през мен.

Има нужда балансът в играта
да се върне най-сетне за нас.
Ти да слезеш сега на земята,
а да вдигна главата си аз.

Добро е утрото, когато ставам
с алармен звън или пък не
и да е слънчев се надявам
денят ми днес или поне

да няма дъжд или да има,
да пия чай или кафе,
да бъда нечия любима
или поредното сърце,

което днес ще се разбие.
За мене нещо днес се крие
там някъде и предстои
да ме зарадва, натъжи...

Да ме посрещне сутринта
с камбанен звън или без звук,
до някой мъж или сама,
започвам този ден от тук

с едничка цел да стигна там.
Къде е там е все едно.
Че ще пристигна просто знам!
Добро е утрото! Добро!

Онази нощ докато взимах вана,
разбрах защо съм вечно неразбрана,
защо бедата тук да си остана
сол сякаш ръси в болната ми рана.

Видях се в най-коварния капан
да гоня вечно някакъв си блян,
че щастието все се случва там...
Там някъде... къде и аз не знам.

Там щастие обаче просто няма,
то няма там – това е празна яма.
От себе си самата изиграна
разбирам тук в сапунената пяна,

че щастието не е с някой мъж
и не е в чакане на Лондонския дъжд,
не е преминало през Милиджвийл веднъж,
не ме очаква във Калкута или Клуж,
а тук сега със мен си взима душ.