Нещастни на върха,
на дъното щастливи.
Въпрос на свобода
и на житейски криви,

които криволичат
със страшни амплитуди.
И влачат ли ни, влачат
през правди и заблуди,

през „после“ и „преди“,
между „ще съм“ и „бях“.
Все „вчера“ ни тежи,
от „утре“ ни е страх.

Въпрос е на минута –
как всичко се променя.
И всеки сам се лута
през всички отклонения.

Въпрос на свобода
и правилна нагласа
към всичко на света,
което не понасяме.

На дъното щастливи,
нещастни на върха.
Въпрос е на мотиви –
въпрос на свобода!

*Под слънцето на всяко време, Деница Йотова, 2018 

Понякога животът дотежава
и всичко ми се струва безразлично.
От малките неща ми прилошава,
големите приемам твърде лично.

В главата ми - огради и окови,
които са ми скършили крилата.
И вместо в светлина, съм като сова,
която се е взряла в тъмнината.

Понякога без повод ясен плача,
защото на земята ми е чуждо.
Краката си по улиците влача
и търся се - от смисъл имам нужда.

Но мисля си, че вече приближавам
повратния момент на трудността.
Отказвам твърдо да се съжалявам.
По дяволите цялата тъга!

Приемам си съдбата безусловно.
През трудните години се поставят
на щастието крехките основи,
които утре радост ще създават.

За тебе ли стихотворение?!
Ти си фалшиво вълнение.
Ти си невзрачна тревога.
И с теб, и без тебе мога.

Ти си в съдбата ми кръпка,
някакъв напън за тръпка,
мисъл досадна под душа,
ябълков пай, ама с круша.

Безвреден, но не и полезен,
удавяне в локва до глезен.
И филм без сюжет и интрига,
по филма написана книга.

Муха прелетяла в простора,
ти си тълпата от хора...
Есен с амбиции за лято,
нищо вълшебно и свято.

Камъче обло в обувка,
ти си велика преструвка.
Ти през сърцето ми мина
само с една драскотина.

За скромното твое присъствие
пиши ми направо отсъствие.
И стой си далече от мене,
безславно загубено време.

*Под слънцето на всяко време, Деница Йотова, 2018 

Безпътна бродих по света,
пих старо вино, пих отрова,
бях често горе на върха
и падах, без да съм готова.

А всъщност мислех, че летя,
преди носа си да забия
в ужасно твърдата земя
и в страхове да се покрия.

А после дълго да пропуквам
черупката си от провала.
Научих как да се измъквам
и да оставам крехко цяла.

И да оставям нещо мило
след себе си на всяко място.
Макар и то да е разбило
без жал сърцето ми нещастно.

След всичко, дето разпилях,
и дето мене преобърна,
все пак накрая аз успях
във себе си да се превърна.

От дълбините на земята
огромно слънце да издигна.
Да стане светло, топло лято...
да може вечно да ни стигне.

Сега си тук и всичко наше
с магнитна сила приближава.
Сега си тук и знам, че може
Накрая най-доброто става!

*Под слънцето на всяко време, Деница Йотова, 2018 

Отворих очите си в тъмното
и тъмното в мен се отвори.
Дълбоко у мене е съмнало
и космосът с глас ми говори.

“Отваряй очите си в мрака.
Из тъмното бродят неща,
които са твои нататък,
нататък, но не и сега.

Не ги призовавай без време.
Напред си е там за напред.
Сега в настоящото бреме
е твоят небивал късмет”.

Отворих очите си в тихото
и тихото в мен изкрещя.
А колко ли дълго съм викала
безгласно, а вън - тишина.

И тихо ми стана из шумното,
в което живее света.
Дълбоко у мене е съмнало
и виждам в тунел светлина.

Отворих очите си в страшното
и в мене страхът потрепери.
Не искам да ровя из прашното,
там няма какво да намеря.

Не хвърлям в очите си пепел.
Ще гледам за всяко знамение.
Ще мина през огън и жупел,
но все ще намеря спасение.

Потеглям нагоре през стръмното,
под мене са всички затвори.
Дълбоко у мене е съмнало.
Вселената с глас ми говори. 

Има слънце през всичките дни
и на мене ми стига това
всяка сутрин да ставам, дори
да не стават тук други неща.

Даже нищо желано да нямам
и за мен любовта да забрави.
Има синьо небе. И за двама
ще живея сама, ако трябва.

Има слънце през всичките дни –
значи има добро по земята,
щом пристигат все още лъчи
и полъхва от юг топъл вятър.

*Под слънцето на всяко време, Деница Йотова, 2018